Обичам от дете влечугите и земноводните - жаби, змии, гущери /много и различни видове/. Никога не съм се страхувала от тях и доста от тях съм пипала, галила или ловила. Под "ловила" да се разбира: хващала с гола ръка, радвала съм им се и съм ги пускала обратно на свобода в природата, а не съм ги елиминирала. Израстнала съм с усещането, че те са добри, кротки и мили. Някои диви твари съм гледала за кратък период преди да се завърнат пак в естествения им хабитат в природата, а баща ми заради интересния си и многопластов живот е отгледал и пуснал неколцина наистина екзотични и интересни диви същества. И като дете и като възрастна често съм ходила на места, където изобилства от тях - независимо вила, селска местност, море или планина - все ги намирам и те намират мен и се приближават без притеснение. Обикновено, дори ги пипам, което е странно, но или имам бързи реакции и сръчни ръце или те са бавни и непредпазливи около мен и не им пука, че съм човек. Виждала съм и семейства, гнезда, и т.н. в естествената им срледа. По принцип животните ме обичат и лесно им печеля доверито. Не само влечугите - всички животни. Някаква естествена симбиоза е. Става рядко вече, защото живея в голямата и шумна столица, което ми пречи да съм често сред диви жевотни. Въпреки това имам стотици истории и ако почна да разказцвам колко диви животни съм видяла на четери очи или спасила, или съм се заиграла с тях от близко разстояние докосвайки ги, или като малко глупаво дете съм уловила и пуснала после, ще стане може би един много дълъг разказ с продължение, затова по-добре да ви спестя тази история. Наследила съм това умение от баща ми, на когото дивите животни направо му скачаха в ръцете и е отгледал някои от тях дори. За него може някои път да разкажа - в колекцията му присъства от лисица, през млад руски рис /баща ми е живял и в чужбина/, до отровна змия и таралеж, фазан и това са само някои примери на животни, които е хващал за малко или отгледал за по-дълго, а влечугите не ги броя. Баща ми винаги ги е връщал в дивата природа и се е разделял с тях като с приетели. Но той е от едно друго поколение, когато града не беше мегаполис и природата не се беше отдръпнала тихо настрани. В неговия живот изобилстваше от такива случки, и обикновено дивите животни направо го обичаха и не се страхуваха да се доближат. Странно е как се е сдобивал с какви ли не твари - всичко присъстваше в колекцията му от истории, истински са, имало е свидетели и хора които са го придружавали. Може би животните подушват или усещат енергията на определени хора, но факт е, че диво или непознато животно не ме е хапало, кълвало, драло или опарвало никога. А съм имала близки непосредствени контертки с тях и околните хора са ми се чудили с кой акъл съм така смела. Не съм смела, просто не се страхувам и притеснявам. Отсъствието на страх не е смелост, а доверие и усещане за нещо добро. Буквално съм протягала ръка и те не са се бояли. Корморан, червенобузест кълвач, катерици, гущери, змии, жаби, таралеж, един елен/сръндак/, дива котка и още много са в моята колекция, като доста от тях се повтарят по няколко пъти. Дори огромен, направо гигантски бръмбър рогач отгледах и върнах в природата, което беше смешно, но насекомото под грижите ми доста порастна и стана необичайно едро за вида си, а май се сещам и за една богомолка. Не подминавам нищо и никой. Това обаче става само когато съм извън града - в града тези екзотики не съществуват. За съжаление рядко напускам столицата вече. А и някои от местата, на които преди години ходех вече не са достъпни или са доста променен под влияние на човека, така че представителите на дивата природата са се отдръпнали от периметъра.
Но да се върнем на влечугите и земноводните, и по-конкретно жабите. Хващала съм стотици. Играла съм с тях като дете. Дори съм им измисляла имена. В града обаче потоци няма и от години не се бях сещала за това. Все пак като дете имах шанса летата да ме пращат по гори, морета и полета. Сега този лукс ми липсва. Съжалявам, че не мога да осигуря същото детство за дъщеря ми. Опитвам се, но цивилизования свят все повече поглъща естествената природа. Ето защо като получих запитване за жаби от роял айсинг първо се поколебах много, но после се съгласих да ги направя. Колебанието ми дойде не защото са сложни, а защото мислех да не правя известно време сладки с роял айсинг и да не се захващам с изцяло нови проекти. Но отложих тази творческа пауза, и приех да нарисувам ръчно с айсинг жабоците за един втори рожден ден.
Процесът стартира с изработката на формата-резец за жабата, която е много голяма. Често в блога казвам, че рисувам едро, но дребно не мога. Тестото отново е маслено с ванилия, а този път роял айсингът е класическия вид, а не бързосъхнещия вид. Не ползвам сурови белтъци - това съм го казвала винаги, така че независимо дали ползвам рецепта номер едно или рацепта номер две, винаги се ползват преработени белтъци. Боите са сладкарски - гелови и на водна основа. Смесвам бои на различни марки и различни нюанси от дадена палитра, докато не се уверя, че това е желаният цвят.
Направих жаби-топери и жаби-бисквити. Топерите са по комбинирана техника - голямата пръчица пекох заедно с тестото, а малките клечки за стабилност добавих след изпичането на тестото, докато е топло. Тоест подсигурих се двойно за да знам, че топерът ще е стабилен и изделието ще може да е застопорено право на тортата и да не помръдва. Затова е малко странно, че има по три подпори във всеки топер. Но реших да се застраховам, а и самите жаби са много големи и не са леки - тежат си. Рядко правя топери, досега само няколко пъти, по-често са само сладки. Торти не изработвам, затова е логично, тортата да е направена от друг. Доколкото ми казаха, ще е висока и тясна, а жабчето ще е акцент.
Представям на вниманието ви снимките на сладките жаби, които направих с невероятен ентусиазъм. Върнаха ме в детските ми спомени.
Оставям ви да се насладите на снимките и ви пожелавам прекрасен, снежен, бял февруарски уикенд!
Поздрави!
Бъдете здрави!
Квак-квак!
Няма коментари:
Публикуване на коментар