Торта със зелени смокини, маскрапоне, сметана и шоколадов крем-мус

   Тази публикация няма за цел да разпространи рецепта. 

   Решила съм блогът ми да е пъстър и шарен - ще има статии само със снимки и такива без никакви снимки, такива с рецепти и такива без рецепти, такива насочени към моите хобита, и такива насочене към моите впечатления от други неща. Ще има статии, които просто пресъздават мои лични емоции /като личен дневник/ и статии, които ще са сладкарски и с учебна цел, тоест ще показват рецептите стъпка по стъпка. 

   Тази стаия е от тези без рецепта! Но ако се зачетете в останалите ми публикации от по-рано ще откриете и рецепти, защото тортата е експериментална и събирателна - от различни рецепти съм взела отделни елементи и се е получило голяма торта.

   Историята е свързана главно с това, че много ми се снимаше, но и ми се ядеше и нещо сладко. Аз по принцип съм си любител на сладкишите и ги хапвам често. Реших да си направя торта по мой вкус. И да я снимам!

    В хладилника се мотаеха два буркана сладко от цели зелени смокини и ги използвах, като пасирах на ситно смокините и ги сложих в крема на тортата. Сиропът им не съм го ползвала. Това беше много вкусно, но много грешно - оказа се, че мъжът ми не обичал сладко от зелени смокини, а не ми го е казал за 3 години брачен живот. Както и да е - той си вадеше парченцата смокини от тортата докато я ядеше и я чоплеше с вилицата, сякаш има вътре жаби. Аз пък си взех поука - другия път ще сложа нещо друго в тортата и ще чакам да видя какво още не яде той, пък си премълчава ....

    Глазурата на тортата е по една моя рецепта за крем-мус, публикувана в предходна статия, само че този път сложих повече течни съставки /мяко, сметана/, за да втечня малко повечко крема и да го нанасям по-лесно.

    И така, спретнах си тортата и стана огромна! :-) Сложих я в новата ми порцеланова поставка за торта, подарък от мъжът ми за последния ми РД (към нея има и десертни чинии). И се приготвих да снимам.... 

    Тук е моментът да кажа, че хич не умея да снимам, а обработкана ми не е нищо особено. (Но пък обичам да го правя.) Пак имах едни големи, велики и светли идеи :-), но не можах да ги пресъздам изобщо.... За капак в единственото време, в което бях по-свободна от ангажименти по детето, и ме отмениха, се оказа, че светлината в кхнята ми е лоша и се отказах да снимам. Направих съвсем малко снимки и реших да пробвам пак на другия ден.

    Но на следващия ден, вече нямаше кой да да гледа дъщеря ми, затова реших да снимам в нейно присъствие. Да поясня: двегодишните са "страшна работа"! Аз вадя порцелан и пропсове, покривки и кърпички, тя ги дърпа и играе с тях, аз казвам "иди там, махни се от обектива", тя се завира в него и пипа - един куп отпечатъци остави. На всичкото отгоре иска да погледне и през визьора на апарата - давам и го, тя обаче пипа по копчетата. След 50 минутна борба, си дадох заслужена почивка. Сгънах изпомачканите кърпички за маса, които изобщо не стигнаха до снимане, събрах и вдигнах на недостъпно за дедтето място, порцелана и вилиците. Каквото съм снимала - снимала, рекох си.

   Да, но в бързината съм изключила напълно, че в кухнята е останала чантата с фототехниката ми /обективи, лещи и прочие/, че стативът е още разпънат насред кухнята, че апаратът е на статива и ремъка му виси "заплашително". И, че стола, на който се качвам, за да снимам от "птичи поглед" е точно до статива. Груба грешка. Докато прибирам пропсовете в съседната стая, щерката оснтанала насаме със сатива и апарата, качила се на стола, и тръгнала да се катери като маймунка отгоре. Влизам в стаята и виждам едно двегодишно маймунче, покатерено на стола и яхнало статива с все апарата. Втурвам се, хващам здраво дедето, то държи здраво статива, съответно нищо не падна - нито дедето, нито апарата. Стигат ми толково емоции, рекох си, сега поне 1 седмица няма да снимам.

    Дотук беше с екшъните и приключението. Бързо си прибрах джаждите и заключих стаята, в която ги държа. За мемнт се замислих дали да не глътна и ключа, но се отказах.... Детето е изобретателно, по-добре да не му давам поводи да си търси начин да влезе с взлом. :-)

    На третия ден една приятела ми писа, че и се е дояло торта и с радост и отделих 3 парчета в кутия, за почерпка. А тя побърза да си я вземе - така де, кой ще и я пази, като у дома сладкишите изчезват за три дни. Пак снимах остатъкът от тортата, този път без статив, но пък случих на светлина (за справка - виж снимката на парчето в чиния).

    И така - изводите са пет: първо - не мога да снимам, второ - искам да мога да снимам, трето - не е желателно да снимам у дома, четвърто - имам нужда да се науча да снимам...и пето - тортата беше много вкусна. :-) Изядох си я с огромно желание, добре, че сладкото никога не ми се е лепяло.

     А ето и част от измъчените снимки:

    

     Благодаря, че се отбихте в блога ми и четохте "писаниците ми"! :-) Следващата ми статия ще бъде свързана с подробна рецепта и надявам се с по-добри снимки. :-)