За другото ми хоби, за приятелството и за фотографията. И.Н.А

След дълга пауза пак ми се дописа в блога и реших да ви покажа какви ги творя напоследък. Това, че съм зарязала сладкарското си хоби, означава само едно, че съм насочила енергията си към някое от другите ми хобита. 

Когато преди почти 2 години създадох този блог, имах идея в него да показвам всичките си хобита (, а те са много), но постепенно сладкарството и декорацията надделяха и станаха доминиращи. Това не означава, че нямам и други интереси. Откак се помня, винаги съм имала някакво хоби, като през различни години, е доминирало едно или друго от тях, а останалите са "отлежавали". С други думи, трябва ми промяна, иначе губя интерес!

И понеже другото ми хоби е фотографията, реших да спра да снимам само сладкиши (и да разредя приготвенето им) и да почна да снимам предимно хора и предмети. Всъщност не съм особено добър фотограф, но като любител, достигам някакво задоволително ниво, което за момента ми върши работа. Надявам се да се науча да снимам още по-добре и да мога в скоро време да ви покажа по-добри кадри. Но най-важното е, хобито да носи удоволствие!

Установих, че за да се уча, ми трябва практика. И понеже нямам модели, "впрегнах" всичките си познати и техните деца да ми позират. Дъщеря ми мрази да я снимам - обръща се с гръб към обектива винаги и си скрива лицето в шепи. Ако все пак успея да снимам, реве и иска да изтрия снимката. Вероятно и е омръзнало "мама да я снима" и това е нейният начин за протест. А е толкова фотогенична, колкото и инатлива. Наложи се да си намеря други "обекти".

Ще ви споделя, че откак имам хобитата си, се сдобих и с много нови приятелства. Покрай тортите, сладките и фотографията се запознах с безкрайно много хора, с някои, от които завързах трайни приятелства. :)  Само в едната от двете ми фейсбук-страници имам над 1100 последователи. А другата (фотографската) е нова и се надявам да се разрастне. Благодаря на всики, които следят страничките ми. Тук е момента да благодаря и на всички, които посещават блога ми - вие правите статиите ми смислени, защото без читатели блогът би замрял. Но стига с тия приказки и благодарности, че почнах да рецитирам като на Оскар-ите. :)

Замислям да ви покажа в блога си част от фотографиите от портретните фотосесии, които съм направила през последните месеци. Все още не съм решила как да оформям публикациите. Нямам никаква идея откъде да подхвана.... Може да ми помогнете с предложения.

Днес ще ви разкажа за един много мил приятелски жест към мен. Наскоро се уверих, че истинският приятел е този, който като му се размрънкаш на рамото, че си си изгубил двата си любими английски ключодържателя, отива в Лондон и ти носи нови два - същите като старите! ;)

Преди години, когато ходих в Лондон си накупих един куп джунджурийки, които обаче при смяната на жилището затрих нейде из мазетата. Всъщност така съм ги прибрала, че не мога да ги намеря. За да ми спести търсенето, приятелката ми Ина, ми донесе нови два ключодържателя от Лондон този месец. Снимах ги заедно с английския чай от боровинка, който ми е останал от предишното ми ходене в града и който е толкова силен, че едвам го пих. 

Обожавам Лондон и това е един от малкото градове, които бих посетила повторно. Още повече, че при първото посещение не можах да го разгледам добре. Нямах и добър фотоапарат тогава, та и качествени снимки си нямам. Планирам да поправя тази грешка, след някоя и друга година.

След като снимах джундурийките, се сетих, че мога да синмам и Ина! Ми така де, за какво са приятелите, ако едно фото не мога да им направя. :)

Разбира се Ина геройски понесе моята фотосесия, като от хилене щяха да и станат бръчки. Добре, че е фотошоп, та после трих мимическите бръчици от широките усмивки, които тя се опитваше да прикрие докато хилейки се, аз натисках копчето на апарата. Да знаете, че приятелските фотосесии са мноооооого тежки. :) Ако приятеля не може да понесете голямо количество смях, оставайки сериозен за снимката, после имам голямо количество кадри, които стават само за личен (много личен) архив. А аз как съм докарала фокус - не знам. Тресях се от хилеж и снимах. Очаквах кадрите да са размазани заради лиготията ни, но те не са. Вероятно отстрани сме изглеждали много комично. :) Но пък ни беше забавно!

Ина, е един от онези хора в присъствието, на които човек се чувства приятно и спокойно. Освен добра, е и много талантлива. И тя си има хобита като мен, има си и блог. А за капак ми е и съседка и колежка.  Оказахме се и съученички. Голяма късметлийка съм, нали?

Ето и снимки (показвам само две от снимките, за да не ставам досадна с повече):

За снимките с червения шал, почерпих идея от игралния филм Red Riding Hood, който гледах миналата година. Исках да докарам Червената шапчица, но не като дете, а като възрастен човек. И добре, че Ина съдейства за щурите ми идеи, че иначе къде щях да търся рус персонаж? :)

След всичко прочетено, ако още ви се чете, обещавам да пусна и други статии със снимки от моите есенни фотосесии.

Тази година есента беше топла и до последно се възползвах да поснимам в парка. Времето беше благодатно и направих доста безплатни фотосесии с учебна цел. Все още нямам представа как да снимам в снежно време, но пък зимата вчера ни изненада с първия сняг! Предполагам, че скоро ще има и снежни истории в блога ми.

      А до тогава - ви пожелавам много уют и топлина!
      Ваша: Ели

Събудих се на 33*

   Отново след дълга пауза съм тук. И отново няма да мога да спазя обещанието си, да ви покажа последните ми десет торти. Уви, все отлагам писането на публикации, заради твърде оскъдното ми свободно време, личната ми ангажираност и новите ми приоритети и проблеми.
   И все пак не съм се отказала да наваксам с публикацииите, които само ми се натрупват като планирани, бъдещи и чакащи. Жалко, че денонощието ми е само 24 часа. Виновна съм, че отлагам и се туткам - така е!

   Сега ще напиша една доста дълга публикация и дано имате търпението да я изчетете цялата, защото ще е разнородна и различна. Даже ще я обособя в няколко части, тематично.

****

    Ще поговоря в писмен вид за днешните 33!

   Да, правилно, вече съм на 33!
   И вече знам доста неща, които мисля да споделя с вас. :-)

Например знам точно с какво искам да се занимавам, както знам и че това едва ли ще се случи. Причините са обективно-субективни и няма да ги изброявам изобщо.

   И така, списъкът започва: 

1. Знам, че искам след 13 годишна пауза да продължа да пиша стихове, но този път искам и да ги издам. И хич да не ми се бъркат родителите ми, учителите ми /вече бивши/, редакторите и издателите, които предишният път повече навредиха, отколкото помогнаха. Още отпреди 13-15 години, над 200 стихотворения чакат своя момент скрити в чекмеджето. Твърде дълго, нали? Тогава бях тинейджър, сега не съм - това е разликата! :-) Тогава ме вълнуваха едни теми, сега - други. Но и при двата случая, писането си остава моят начин да изразя себе си.

2. Знам, че отново искам да рисувам. С какво точно? - Няма значение. Какво? - Всичко! И не, нямам голям талант, или поне в семейството ми има доста по-талантливи художници от мене. Но това не ми пречи, рисуването да ме разтоварва и разнообразява. 

3. Знам, че искам да правя качествена и впечатляваща фотография. Избенах думата "професионална" нарочно. Моята професия е друга. Искам да съм любител-фотограф, показващ своите идеи и усещания, чрез кадри, които наистина да са поне малко добри и стойностни, и да радват. За сега идеи имам, но умения и техника - не. Дано поне любителските ми снимки, един ден да станат по-добри и впечатляващи.
4.  Знам, че искам да правя красиви декорирани торти с фондан, които да подарявам на най-близките ми хора. Надявам се, да имам възможност - физическа, времева и финансова, за да сбъдна и това. Не мисля да се занимавам професионално със сладкарство. То е само мое хоби, подобно на предходните три. Това не означава, че трябва да занижавам нивото - нали? Перфекционистът в мен вечно ще се стреми към съвършенството.

5. Знам, че искам да пътувам активно отново, но знам, че и това желание все по-рядко ще ми се сбъдва. От 5 години съм се закотвила у дома, а преди пътувах много. Липсват ми широките простори, новите места и различните хора и култури.
6. Знам, че искам да бъда счетоводител. :-) Правилно прочетохте: сче-то-во-ди-тел. Разсмях ли ви? :-) Трябваха ми повече от 10 години, за да осъзная, че си харесвам професията и искам да се завърна към нея. През годините, уж бягах от счетоводството, но с придобиването на опит и в други икономически сфери осъзнах, че пак към него искам да се върна. Дали птичето ще кацне два пъти на рамото - а?
7. И най-важното остана за накрая: знам, че искам да съм по-добра майка и по-добра домакиня. Уви, това не ми се отдава особено. :-( Все си мисля дали не греша някъде и дали се спрявам достатъчно добре?! След години сигурно ще си проличи, но сега непрекъснато имам съмнения и резерви към себе си и съм много самокритична. И макар детето ми да е винаги на първо място за мен, фактът, че ги има и предходните шест точки /желания/, разваля нещата. Човек едва ли може да носи еднакво добре седем дини под една мишница, 24 часа в денонощието.
   Но нека продължа темата: Какво е да се събудиш на 33? Същото като да се събудиш на 23, но с повече житейски опит, с повече грешки и победи. Може би и с повече натрупана умора, но и с по-ясна самооценка, с повече осъзнатост.
  Пожелавам си следващите 67 години за мен да текат все по-бавно и по-бавно. Като в детството, когато безгрижието ни караше да мислим, че годината е безкрайно дълга и времето се движи много, много бавно. Защото аз май съм порастнала само на години, а погледът ми върху света си отстава детски! :-)

****
    Омръзна ли ви да четете? Сега сменям темата. :-)
   В блога ми дълго време /повече от година и половина/ нямаше моя снимка. Опитах се първо да се представя не чрез визията си, а чрез делата и творческите ми резултати и експерименти.
   В един момент обаче, ми се прииска да имам и аз своя снимка в блога си.
  Поразтърсих се и се оказа, че откак аз снимам, мен никой не ме е снимал. Нямах актуална снимка от последните 3 години. В крайна сметка ми се прииска истинска фотосесия - творческа, идейна и само моя и прибягнах към наколко жокера.
  Първият жокер: "Помощ от публиката."** не сработи. Написах в личният ми Фейсбук, че имам нужда някой да ме снима, но се оказа, че няма свободни фотографи в момента.
   Минах на втория жокер: "Обади се на приятел."*** :-)
  Тук списъкът с фоготрафи, които познавам се оказа дълъг - сетих се веднага за Радослав Атанасов, Ивелина /Дамаянти/, Изабел, Елена, Нина, Милена от Варна, Кеми, Руми, Веселина и други талантливи творци. (Със сигурност пропускам още много имена на талантливи фотографи, особено на тези от чужбина, но не се сърдете, приятели, не е нарочно, просто нямаше как да ме снимате от разстояние.) Прекланам се пред творчеството на Татяна, Елза, Радослав, Милена, Кейт, Ивелина, Калина, Петя, Драга, Руми, Кеми, Жени, едната Елена, другата Елена, Яна, Нина, Димка, едната Диди, другата Диди, Елица, Роси, Люба, Веси, Васил, Евгени, Бони и още един куп фотографи, на чиито кадри имах удоволствието да се насладя през последните 2 години. Съжалявам, че не мога да прикача линк към всички, но въпреки това, изразявам възхищението си към творчеството им.
  В крайна сметка, вторият жокер даде резултат. Затова благодаря на Изабел, за оказаната помощ и фотосесията, която ми напарви в парка през септември. За да не ви натрапвам себе си обаче, ще покажа само 2 снимки. Не искам да ме запомните с образ, а с дела и умения.

****
   И като казах дела, нека се върна на сладките моменти и сладкото ми хоби. :-) В случая, обединих рисуването и сладкарството на едно място. Обичам миксът от хобита.
   Мога да рисувам с водни боички и акварелни моливи, но винаги ми се е виждало сложно да рисувам със сладкарски бои. Освен това, малко преди кандидатстудентските ми изпити навремето, преустанових рисуването, като тогава имах резерви, понеже ме разсейваше от главната ми цел. Благодарение на Бети от блогът Вкусно с Бети, се престраших отново да хвана четката. Като начало реших да плагиатствам, тоест прерисувах с малки изменения нейните бисквитки. Важното е, че схванах начина и не ми се разтекоха боите. - Бети, благодаря ти, първо, за това, че ме вдъхнови и второ, за това, че ми помогна с практически съвети и препоръки. От тук нататък, мога да съм спокойна, че ще се справя ако пак реша да рисувам върху фондан. Толкова съм колеблива, че винаги съм имала нужда от як попътен ритник, за да бъда подтикната да направя първата крачка. А и обикновено тя е най-трудна.
   Ето ги и моите есенни ръчно рисувани бисквитки с фондан:

****
   Може би сте забелязали сладурската чаша, в която си пия сутрешното слабо капучино. То по-скоро е оцветено мляко, но аз се залъгвам, че пия капучино, като слагам и 10 капки кафе за цвят. :-) Трябва да отбележа, че тези илюстрации са ми много любими. Като дете израстнах с руските книжки с невероятни илюстрации /четяха ми оригиналите на руски, а не адаптираните версии/.
   Години по-късно, започнах съзнателно да подарявам именно книжки с такъв тип илюстрации на дъщеря ми. За жалост, все по-трудно се намират на пазара книжки с качествени илюстрации и изборът не е богат.
   Едни от любимите книжки и на мен, и на нея съм снимала специално за блога:

****
   Ще повторя, както казах и миналата година, че есента е любимият ми сезон. Всяка година я чакам с нетърпение и много и се радвам.
  Обичам слънчевата, ранна есен, онази златната, пъстрата и щедра есен. Обичам есенните листа и цветове. Дъжда и студа не са ми любими и никога не са били. :-)
   Ето и няколко запечатани моменти от тазгодишната есен в парка:

   И малко есенна декорация за дома:

****
   За да не стане така, че да има представяне на снимките ми, да има представяне на сладките ми, да има представяне на мен, но да няма представяне на хобито-пътувания и хобито-лична поезия, направих следващата снимка:

   Опитах се да събера в кадър едновременно любовта ми към писането на стихове, която се зароди когато бях на 9 години /в трети клас започнах да пиша поезия/ и любовта ми към пътуванията извън страната.
   Обичам всичките си над 200 стихотворения, всяко едно е писано по конкретен повод и за конкретен човек, свързано е с конкретно настроение, в конкретен момент. Всяко едно си го помня поне частично, и не забравям лесно написаното от мен, защото то е свързано с определена емоция. Прочитайки си го след време, то ми носи спомен за същата емоция, която съм имала докато го пиша. Малко хора са имали честта да ги видят и прочетат, и обикновено това са хора, на които гласувам пълно доверие, с други думи, близки до сърцето ми хора. Освен това, съм подарявала снихотворения при повод, но тези случаи са малко, а също и съм писала стихотворение, за декламиране пред учениците и учителите от гимназията, като това беше по инициатива на ръководството на гимназията, в която учех. Благодарна съм на учителите, които ме насърчаваха. Попаднах на разкошни учители по български език и литература, и независимо, че често се сменяха, те всички много ме подкрепяха.
   През годините старателно записвах всичко и му слагах дата. В един момент бях спряла да пиша, но наскоро пак се събуди музата ми, след дългогодишна пауза. Мисля, че трита дебели тифтера със стихове, образуват по свой начин, нещо като дневник в рими, защото датите и хронологията са запазени. Е, имам и стихове на хвърчащи листа, но поне са бутнати в общ плик. /Творчески хаос, какво да се прави!/ :-)
   А пътуванията.... тях няма смисъл да ги описвам. Но в Лондон бих се върнала отново. Градът е наистина впечатляващ и незабравим. :-)
  Отдавна взех решение, блогът ми да е по-неутрален, и да не натрапвам личния елемент, с изключение на статии като тази, която е свързана най-вече с настроението ми покрай рожденния ми ден.
  Надявам се все пак да сме си станали по-близки, както в течение на времето /повече от година и половина блог/, така и с тази по-детайлна публикация. Следващата ми статия в стил "Искрено и лично"****, очаквайте догодина по същото време. ;-)

С любов към всичко добро и красиво:
ваша Ели

-------------------------------------------------------------------------------------
* - оригиналното заглавие на филма е " Събудих се на 30"
** и *** - жокери от телевизионната игра "Стани богат"
**** - развлекателно телевизионно предаване.
:-)

Бобена салата с авокадо и босилек или моят летен салатен експеримент

   Това лято се сдобих с босилек в саксия и съм много доволна, че до момента е още жив и си расте на терасата ми. Предвид факта, че все уморявам саксиите си и освен една палма, у дома доскоро не вирееше нищо друго, смятам, че босилекът си е цяло постижение. Купих саксията не толкова, за да хапваме босилек, колкото за да го имам "под ръка" свеж и зелен по всяко време, понеже, в останалите случаи, докато занеса у дома пакетираните листа от босилек, те или се смачкваха или изсъхваха или губеха привлекателностат си в голямата лятна жега. 

   Малко след като се сдобих със саксията, мъжът ми купи и един пакет шарен едър боб с уговорката, че му се била дояла бобена салата от точно този вид боб (!!!). Понеже и двамата не обичаме да ядем боб и бобови, бях силно очудена, но все пак му направих салатата. 

   Част от сварения боб приготвих за себе си, като експериментирах - направих си салата от едър шарен боб и добавих авокадо, босилек и червен салатен лук.

   За двете салати използвах около 500 грама едър шарен боб, предварително накиснат във вода за 24 часа. Педупреждавам, че въпросният сорт боб по принцип не е за салата. За салата е белият боб, който много бързо се сварява. Пъстрият и едър боб се вари много по-дълго от белия и ципата му е доста дебела. Все пак след цели 2 часа варене се свари. Зърната много набъбнаха, както си личи от снимките.

   Изстиналият и отцеден боб подправих с олио от гроздови семки (може да се замени със зехтин), сол и оцет. Останалите съставки се прибават непосредствено преди ядене.

   Аз добавих в моята порция 1 обелено и нарязано на кубчета авокадо, 1 голяма глава салатен червен лук и 7-8 листа от пресния босилек. 

   Съпругът ми замени авокадото със свинска шунка от бут, нарязана на кубчета, защото не си пада по моите експерименти.

   Тази бобена салата е доста хранителна и засиштащта. Към боба може да се прибават и други храни, според индивидуалния вкус.

   Не умея да снимам салати, но босилекът поне освежи "картината". :-)

   Остатъкът от босилека се опитах да направя на салата с розови домати и сирене Гауда, но да си призная - не съм очарована от вкуса. Когато преобладава в салатата, босилекът ми е твърде силен като вкус и аромат. А аз никога не съм харесвала силните подправки и не обичам изобщо копър и магданоз. С босилека е аналогично. Така, че едва ли съм точният човек, който може да даде правилната оценка. Вероятно много хора ще възприемат доматената салата с босилек, но аз не съм от тази група. :-)

   И тъй като блогът ми е направен като сладкарски хоби-блог, вероятно няма да ви занимавам повече със салатени истории или поне няма да е повече от веднъж-два пъти годишно. :-)

   Благодаря Ви, че се обихте при мен за по една салата. :-)

Торта с фондан за бебе - момиченце с цветя и пеперуди, по идея от бебешко боди

  Цели четири месеца не съм показвала никакви торти и сладки в блога, поради изключителната ми натораност и липсата на свободно време и чак сега, след като отразих сватбата и сватбената торта в предишната си стаия, мисля да започна да попълвам информация за напаравените от мен различни торти и бисквитки. Те не са никак малко и бих искала да ги представя по хоронология, само че това ще се случи от следващата статия. В тази няма да спазя хронологията, а ще оставя една специална торта да се предреди, защото е по повод на изключително значимо за мен събитие: сдобих се с племенничка.
   Бебето се роди преди няколко дена и веднага щом разбрах от братовчедка ми, се залових да пакетирам подъръците, които съм накупила и да обмислям дизайна на тортата, която мислех да направя.

   Понеже за бебето съм купила няколко дрешки, избрах да направя тортата по техен дизайн. След като някои от идеите отпаднаха, накрая останаха две бодита, между които избрах, прототипът на тортата. Чудех се между едно бяло боди с голяма ярка пеперуда и много цветни пеперудки, цветенца и листенца, и друго боди, което беше цялото бледо-розово със щампи - мъфини, панделки и бонбони в розово. Обаче торта с мъфин правих наскоро за рожден ден на моя позната и не ми се искаше да повтарям. Избрах накрая бялото боди с цветните и ярки щампи, пък и към него имаше цикламени чорапки, които го допълваха идеално.

   Тъй като в деня след гостуването при братовчедка ми, заминавахме на почивка, имах да стягам багаж и си определих за направата на тортата само около половин ден. Слава Богу, времето ми стигна и направих за няколко часа двуетажната тортата. Явно с времето и опитът, ставам по-бърза, защото преди ми трябваха 2-3 дена, а сега 5-6 часа за торта с фондан.
   Опитах се максимално да докарам шарките и цветовете на бодито. Цикламената панделка на бели точки идеално се допълни с останалите детайли, още повече, че по бодито има същият цикламен цвят пеперудки на бели точки. За съжаление снимките на самото боди не са много хубави - снимах го на тъмно, рано сутринта и цветовете са излезли по-тънмни отколкото са в действителност. Тортата обаче, снимах следобяд, на светло и съм доволна от снимките - покзават реалните ярки цветове.
   Фигурката на бебето мислех да обека с фонданени дрехи, но в последсвие се отказах.
   Специално внимание обърнах на косата и прическата, защото разбрах, че племенничката ми има тъмна косичка.
   Тортата на вкус е като повечето ми леки торти, тоест кремът е три вида сметана и маскрапоне, а блатът е пандишпан. До последно се чудех дали да добавя и едни захаросани черешки, но не бях сигурна, че братовчедка ми ще ги хареса и ги пропуснах. Винаги съм казвала, че не обичам да експериментирам с вкусовете, обикновено си избирам три-четири оптимални за мен рецепти и ги повтарям, като само украсата на тортата променям всеки път. Когато правя торта с фондан, избирам винаги рецепта, която със сигурност е проверена, за да няма неприятни изненади. А по отношение на мъфините и бисквитките съм по-склонна да експериментирам, но и там си имам фаворити и ги повтарям често.
   А сега ще покажа снимки на тортата, която направих за бебето и на бебешкото боди, което купих преди няколко седмици. :-)

   Благодаря, че се отбихте в блога ми и заповядайте отново!

История за първата ми сватбена торта с фондан и за две сватби

         Тази година откривам сватбения сезон с една много весела и перфектно организирана сватба – тази на Илияна и Ангел - наши семейни приятели, на които моят мъж беше кум.

        Преди да ви разкажа за нея, ще се върна назад във времето, и ще ви разкажа малко за моята сватба, която датира от времето когато все още нямах блог и не умеех да правя торти, но пък никак не бях лишена от шантави приумици и безумно-чудновати идеи. (И добре, че се появиха тортите след време, за да мога да насоча тази творческа енергия към тях, вместо към други аспекти от живота ми.)

      Че съм различна в много отношения е факт, като това може да се тълкува всякак, включително, че не обичам животът ми да е клише и да спазвам установени тесногърди правила и отживели традиции. Но, че ще се омъжа по начин, който може да докара инфаркт на родителите ми, не бях мислила, докато не стана факт.

       Няма да ви занимавам с безумни подробности и да разказвам как е минала церемонията преди 4 години, защото тук искам да наблегна на сватбата на Илияна и Ангел, а не на моята, но ще ви разкажа за начина, по който на нас с мъжът ми ни хрумна да се венчаем. От него си вадете изводи, що за лудетини сме.

         Ето я и действителната случка, която надали ще забравя някога:

     Седим си аз и Радо (понастоящем - мъжът ми) на една пейка в парка, който е пред прозорците на домът ми. Горещо лято, юли месец, неделен ден, тъкмо се беше поразхладило вечерта, и слънцето се канеше да залязва. Приказваме си кротко с него и няма признаци, че същата вечер ще ни „тупне ябълката по главата“. Е, аз не съм Нютон.
      По принцип много харесвам белият цвят и често съм с бели дрехи. В онзи ден бях облечена с бели дълги дънкови панталони, бял памучен потник, бели обувки тип „балерина“, бяла чанта и дори бял ластик за коса – изобщо цялата си бях в бяло ежедневно облекло. Интересното беше, че за да ми се хареса повече, Радо, който по принцип обича тъмни дрехи, по изключение си беше купил и беше облякъл нови бели дънкови панталони, бяла спортна риза с къс ръкав, а единственото, което не беше бяло, бяха обувките му – те си бяха черни. Белеехме се на пейката и даже минувачите ни заглеждаха.

               И както си седим, аз изведнъж казвам съвсем небрежно и съвсем нехайно:

          - Знаеш ли, че така като сме облечени двамата целите в бяло, приличаме на булка и младоженец? Аз и без друго харесвам булки с панталони - оригинално ми изглежда.

        Той с усмивка:
      - Е, да вземем да се оженим!? Ритуалната зала е точно до парка…. (Сградата се виждаше зад дърветата.)

       Аз продължавам да не схващам сериозността на нещата и си приказвам чисто хипотетично:
     - Представяш ли си булка и младоженец по бели дънки? Смея се весело, за мен е като майтап.

       Той – без да се смее и напълно сериозен: 
       - Защо пък не? Да запазя ли дата в гражданското?

     В този момент, моментално се опомних и станах сериозна. Явно забелязах накъде върви разговора,….усетих се и чак ме хвана страх. Но питам:
       - Ти сериозно ли говориш? 
       - Да, кажи коя дата ти харесва, искаш ли другата седмица? - ми отговаря.

      Аз, плахо и почти мънкайки: 
      - Мисля, че нямаме време за организация, много е скоро, може и да няма свободни дати в гражданското, нямаме халки, нямаме кумове…..(Брей, какви доводи ми хрумнаха веднага. Това трябва да е било проблясък на здрав разум…)

       Но той не се предава: 
     - Добре, нека е след 2 или 3 седмици. Аз ще запазя някоя дата, която е свободна, а тази събота ще се разходим до Пловдив, там има много златарски магазини и ще си купим халки. Ти помисли за кумове. (Много ясни били нещата… :-) )

    Въртя очи и се чудя сериозно ли го водим този непринуден разговор на пейката в парка….     

       Той продължава да планира: 
      - Тъкмо ще си избереш годежен пръстен, като отидем за халки. А и ще имаме една седмица да купим всичко и 2-3 дни, за да запознаем родителите си. (Те не се познаваха изобщо до този момент!!!)
      - А ти знаеш ли какъв шок ще е за тях, да разберат за нас 2-3 дни преди сватбата. - Сещам се аз изведнъж (по-добре късно, отколкото никога.)

      Той предлага:
       - Да им кажем сега ако искаш?

      Тук вече аз съм в паника, представям си как се прибирам от разходка в 20,30 часа и изръсвам на входната врата, „Другата седмица се омъжвам, трябва да се запознаете с бъдещият ми мъж.“
        - Не - казвам – нека го обмисля, изчакай.

        Той: 
       - Добре, аз в понеделник ще запазя някоя датата от началото на август (запази 3-ти август), а ти помисли за рокля и за кумовете. 
     - Е, нали щяхме да сме с бели дънки, или поне с панталони…. (Мигам настойчиво в сумрачния залез, чак ми иде да се разсмея. Защото, от уж малка сватба без тоалети и без гости, с тихи стъпки вървим към голямо официално събитие.)

       Той предлага:
      - Вземи си нещо по-официално (говори за рокля), все пак, да не се разсърдят родителите ни, че сме без сватбени дрехи… (Такааа,…. вече разговорът мина и към сватбените дрехи, които уж не искахме.)

       Аз продължавам:
       - Те и без друго ще са в паника и шок от изненада, няма да им е до нашите дрехи. Но нищо, ще вземем и булченска рокля, може да потрябва. (И тя наистина потрябва, защото майка ми два дена рева, че дъщеря и не искала да бъде булка в рокля. Но това го разбрахме чак после, точно преди сватбата.) 
       - Чудесно, така ще направим! - отговаря ми и темата е приключена.

     Разбира се всичко стана както си го говорихме, получих годежен пръстен и тържествено предложение докато бяхме в Пловдив за поръчката на халките, роклята взех набързо от Асеновград и пътьом накупихме останалите фантифлюшки.

       А сега ми кажете, не е ли било странно и вълнуващо, даже в някаква степен стряскащо?

    Всъщност истинските вълнения, настъпиха 1 седмица по-късно, когато изтърсих непринудено пред моите родители: „Това е Радослав, запознайте се,  ние искаме да сключим брак.“ Няма да ви описвам изражението на майка ми, но докарах жената до прединфарктно състояние.  Такъв рев му удари, че сякаш на друга планета ме отвеждаха.

      Родителите на младоженеца се срещнаха с мен за първи път два (2) дена преди подписването, но пък те се оказаха по-хладнокръвни и не така ревливи, като моите роднини.

       И това беше! Взехме се! А сватбата беше малка - само 20-тина човека, без диджей и без много ритуали. Но рокля имах и то разкошна, както и воал. Разминаха ми се белите сватбени дънки. ;-)

         А сега да ви разкажа за сватбата на Илияна и Ангел. 
      За разлика от нас, Илияна и Ангел се сгодиха доста преди сватбата, запознаха се с бъдещите си роднини много преди сватбата, планираха внимателно всичко и не предизвикаха на никой инфаркт. С две думи – класическа сватба, а не екстремно преживяване като нашето. 
        Имаше си и програма, и диджей, а операторът се оказа мой познат, от друга сватба. 
       Кумата (близка приятелка на булката) и нейният партньор пък "ни скриха шапката" със зашеметяващи латино-танци!

        Мъжът ми беше поканен за кум, защото е много близък приятел на Ангел от дълги години.
      Аз също имах задача покрай сватбата. С кумът решихме след дълго обсъждане на подарък за младоженците, да им подарим бутикова сватбена торта, която те да разрежат триумфално на партито, а за многото поканени гости да има друга по-непретенциозна торта, която да им предостави ресторанта. Булката и без друго от много време се беше зарекла, че аз ще и правя тортата. 
      Затова, ден преди сватбата започнах да правя двуетажна торта, на която трябваше задължително да има две влюбени котки, символизиращи булка и младоженец. Тортата трябваше да е бяла или екрю, а като акцент трябваше да има златен цвят, тъй като поканите за събитието бяха в златисто и в цвят „шампанско“. Роклята на булката също беше цвят „шампанско“. Букетът, по първоначални сведения трябваше да е в бяло и розово, но в последствие се оказа, че розите са белезникаво-екрю, или нещо като цвят „шампанско“, тоест имаше кардинална промяна.
       А аз по интуиция бях налучкала всички цветове. Цветето на тортата беше бледо жълто-екрю, точно като букета, женската котка – бяла с истински воал на главата (парче тюл, купен от сватбен магазин), котаракът – черен като костюма на младоженеца, перличките – златни, панделките - златни, брюкселската дантела – екрю, а табелката с инициали "И&А", беше изписана със златна перлена боя. За основен цвят все пак заложих на бяло, а дизайнът умишлено не беше претрупан, заложих на семплата и класическа визия. Освен всичко това, за повече украса нямаше време, защото когато младеженецът звънна на вратата, за да вземе кумът, аз тъкмо слагах котките и преплитах опашките им. Набързо приключих и не съм имала време за повече творчество. Нито пък имаше време, да се гримирам и да си направя прическа за сватбата. Времето се оказа твърде малко и крайно недостатъчно.

          Ще подчертая, че роклята на булката беше зашеметяващо царствена и пищна! Илияна приличаше на истинска царица, но и Ангел я третираше като такава. 
           Дъщеря ми пък, се вживя в ролята на шаферка. Тя е на 3 години и много се забавлява на сватби, тази е втората, на която присъства.
         Показвам снимки с уговорката, че аз снимах съвсем малко и само до подписването, а после като взимах от вкъщи тортата, за да я закараме в ресторанта, си оставих апарата у дома и не съм го носила с мен на партито. Затова снимките не са много. Официалните снимки от фотографа, все още не са готови. Тези са само моите. Булката много хареса фотографиите ми и се чувствам трогната от това.
          Може да разгледате снимките от сватбата, както и снимки на първата ми, самостоятелно направена сватбена тортата - подарък. Аз съм публикувала и цветни и черно бели фотографии, но както винаги, любими са ми черно-белите. 
       Може да ги разгледате в оригинален /по-голям/ размер, като кликнете върху тях с мишката и прелиствате със стрелките: